Велико Търново е обект на възхищение за не един български писател. Градът не веднъж е описан в литературните произведения, грабнал своя описател с причудливите завои на Янтра, дантеления скален венец и накацалите една върху друга къщи.
Върху платното на града природата е оставила своя подпис като майстор художник, изваяла всичко в точната форма: издълбала лъкатушното корито на Янтра, опасващо околните възвишения, нанизала несравнимо гиздавите къщи като тежък гердан на шията на живописните хълмове, декорирала всичко с неповторимата атмосфера на величественост, извисеност и хармония.
Иван Вазов и Найден Геров ни оставят забележителни пътеписи, които изразяват впечатленията им по време на обиколките им из града. Патриарха на българската литература пише два пътеписа за Търново – “Асенова махала” и “Царевец”. В типичния вазовски стил, първият пътепис ни потапя в историческата атмосфера на гордост и преклонение пред предците ни, пред величието на всичко българско. Връщайки ни в онези времена, когато край стената “е минувал гологлав Асен II”, “звънели са сабите на Светослава и Михаила” и са “служили български патриарси”, Вазов ни описва един град, в който всеки камък носи частица история, всеки обект е свидетел на важно събитие. Докато осмисляш авторовите описания, те обзема желание да си съвременник на тези славни събития и в същото време чувстваш удовлетвореност, че всичко това е част от историята и миналото на твоя народ.
Найден Геров има друг подход при своето описание. Той възвеличава чудната природа, която си дава среща с къщите, “идещи една въз друга като стълба, и достигат до един връх”. Сравнява гледката към града с поглед през многостранно стъкло, “през което един предмет ся види като много”. И докато Вазов ни приканва да не забравяме историята, когато пристъпваме в старопрестолния град, Геров ни нашепва да “пущаме душата” нависоко, когато влизаме “в тоя град, тъй близък до сърце на всякой”.

Пътеписът на Вазов “Асенова махала”
“Посещавам черквата “Св. 40 мъченици” в подножието на Царевец. Тя е издигната от Ивана-Асена II в годината на победата му, одържана над епирския император Кир Тодора при Клокотница (1230 г., априли, 4). Превърната от турците в мечет след завоеванието, тя отново стана християнски храм след Освобождението. Малко и бедно здание с шест мраморни потъмнели колони отвътре, очевидно донесени отдругаде при граденето й. На една от тия колони е славният надпис в памет на горната победа, издълбан по заповед на великия цар. Аз прочитам с трепет и благоговение гранитното въплощение на царевата мисъл, изразена с величава простота, безхитростност и набожност на ония времена на вяра и благочестие.
Тръпки обграждат душата ми в това спокойно място, дето са молили български господари и са служили български патриарси в дни на народни радости и печали. Може би край стената, до която стоя, е минувал гологлав Асен II, шумяла е багреницата на честолюбивата гъркиня Мария, звънели са сабите на Светослава и Михаила, ратоборния цар, загинал при Велбъжд, мяркали са се в царствен блясък и красота царици и княгини, молили са се боляри, велики воеводи и придворни великаши. И искам да видя ясно тия старовременни българи с безпокоен дух и стихийни страсти, да проникна в техните мировъзрения, тъй различни от нашите…Мнозина от тях спят сега в земята под тоя храм…и чини ми се, че чувствувам духовете им, като витаят в мълчанието.
Минувам Янтра и се озовавам в черквата “Св. Димитрий”, в полите на Трапезица…О, ако тия стени да имаха уста, какво не биха ни разказали? Те са чули воплите на патриарха Евтимия, когато Търново, обсадено от дивите пълчища на Баязида, с трепет е очаквало на всеки час гибелта си…Тук витаят призраци на царе, на боляри, на воеводи, мрачни или величествени, молящи се в дима от кадилниците, бледо озарени от светлината на вощениците, и аз виждам тия сенки на миналото, млади или белобради, облечени с червени дрехи, препасани с мечове в червени ножници, както ги виждаме на фреските в една от разкопаните черкви на Трапезица…Наляво в дебелия зид е едно прозорче към полутъмния тесен пруст. Зад тоя пруст са били килиите на патриарсите. И аз мислено сега виждам някакъв стар, грохнал от годините архипастир, че, седнал в глъбината на прозореца, слуша божествената литургия, която се извършва тук, и бялата му брада се вижда неясно през стъклата на прозореца.
…Аз излязох из манастира твърде разтревожен от тия разкази. Навън слънцето засядаше вече зад щърбата и буренясала повърхност на високата Трапезица. Янтра шумеше глухо в сянката под скалите и между два реда прости къщици, на мястото на някогашните болярски къщи. Урвите на Царевец, покрити половината с акации и друг зелен дърволяк, поддържаха на скалите си величавата гробница на Асеновските, Тертеревските, Шишмановските палати. По отсамната гола част на урвата, също увенчана на върха си с пояс навъсени скали, на които се мяркат долните части на старите крепостни зидове, пъпли една наклонна пътека от митрополията, дори до северната полуоцеляла порта на Царевец. По тая пътека, донякъде запазила едновремешния си калдъръм, българските царе някога са слазяли, на кон или в колесница, до патриаршеската черква за богомолие. По нея и старите патриарси са възлизали до палатите при тържествени случаи…”

“Възрожденски пътеписи” – Найден Геров

“Край Поликрайще тече р. Русита. Там ся разделя пътят на два, един отважда през билото, по когото минувал султанът, а другий през пучината (боаза). Ние избрахме втория, като уж за по-къс и по-живописен. Не зная от билото какъв вид има, а пучината е прелестна: тя е оградена и от двете страни с високи отвесни скали, стръвнищата й обрасли с различни дърве, а на дъното, измежду камъне, шумоли река Янтра. Като вървиш към Търново, от ляво, под самата скала, е изграден манастир “Св. Троица”, който в това время беше пълен с народ. Как съблаз¬нително ся белееха кърпите на българките по зелената шума и как ми ся късаше сърцето, че нямах свой кон, та да ида да нощувам в монастира! Поразгледай тоя монастир, та че виж по-насам, от дясно, друг мона¬стир “Св. Димитрий”, та да повярваш, че калугерите истина ся спасяват още на земята и в плот живеят в рай. Качи ся на скалата, та просне око около себе: по високи планини, по дълбоки пучини, по широки, пъстри и равни полета, и беседува с бога.
Кога влизах в Търново, чинеше ми ся, че гледах града като през многогранно стъкло, през което един предмет ся види като много, разсипани навсъде и с различни видове. Като завъртиш стъклото, и всичките мними предмети ся изменяват, тъй и като пристъпиш една стъпка, Търново ся показва с нов вид, по-хубав, по-чуден. Ако и да не му достигат много работи, които са потребни за един град търговский, Търново по местоположението си истина плаче да бъде столнина за цар, любител на изрядното (из¬ящното), за да стане нечто баснословно. Отдето по¬гледнеш, да му ся ненагледаш на хубостта.
Какви мисли, какви чувства кипяха в душата, кога влазях в тоя град тъй близък до сърце на вся¬кой …Аз забравих в кой век живея, нечувствено бях отстъпил 450 годин назад и мислено срещах урядници…
Трапезица е един кръг, обиколен отвсъде с пучина. Около 3/4 на негова окръжност е опоясала река Янтра. На четвъртата тоя кръг има издадено над сухо, като рог, изграден с дувар, който и до днес е цял. Ние (аз и Цанко) ся възкачихме на Трапезица откъм въсток. Мястото е толкова нанагорнище, чтото и който не ще, и той ся покланя на това свято място или повече ходи на четири крака, кога иска да излезе горе. Ние обиколихме всичкий кръг на Трапезица, който може да има близо до една верста поперечник. Там, на място прежни угради, ся видят сега купов камъне, разбъркани с вар (извест) и обрасли с трън Crategus oxyacantha. Всичките остатъци от Българ¬ско) са подобни — каквито хората, така и всичко.
От различни чувствувания не можах да ся наслаж¬давам с истинно прекрасен вид, когото представлява Търново на зрителя от това място. Не зная и вярно ли забележих всичката местност. Колкото можах да уместя в памятта си, толкова ща и да Ви разкажа.
На въсток, под Триадица, до Янтра, има церковище “Св. Димитрий”; зидът (дуварът), до таваня, е съвършено здрав, само отгоре не е покрито. Сте¬ните извътре са изписани с образи на святии и с гръцки надписи. Дето паднал лепежът, видят ся други образи, на които надписите ся познават, че са били български, но гръцка вражда, злоба и завист ги изкопали, та сега едва ся види по някоя буква сам-там…Насреща това церковище, през Янтра, е Митропо¬лията с церква “Св. Петър”. Нагоре въз реката, към юг, отгоре над една извита отвесна скала, има село Арбанас(и), със 100 къщи весма хубави. Жителе арбанаски ся почитат за гърци. Ако тие истина не са българе, то не от Бога, а от дявола са дошли там.
Няколко долу под Митрополията, от ляво на Ян¬тра, в българска махала, има джамия, на която уградата показва, че в старо время тя е била церква. По зида има такива украшения, каквито и на церко¬вище “Св. Димитрий”. Това е било церква на Св. 40 мученици и в нея, каквото что казват, и до ден днешен има цяла изба с български стари книги. Минаретът на тая джамия е дървен и на него никога не излиза муезим да вика, зачтото онемява.
Над тая махала, дето е в нея церква “Св. 40 му¬ченици”, има по-горе, на скала, друга турска махала и над нея джамия, която някога си е била церква “Св. Петка”. Не зная уградата на тая джамия оста¬нала ли е от старо время, зачто такава направа джа¬мии навсъде има. Няколко на северовъсток от тая джамия има малка могила Ч а н т е п е (холм колокола). За пришествие султаново в Търново турнали на тая могила два топа. Отонад Чантепе ся види да е пучина между два хридове.
Към_север от Янтра, нагоре, къщите идат една въз друга като стълба, и достигат до един връх; от там ся претурят пак надолу, по едно стръвнище, до река. През реката ся издига един доста висок връх, обрасъл с дърве. Това е Св. гора. И турци ся боят да нарушат нейна девственост.
Към северозапад от Трапезица Търновото иде въз една могила, на която върхът ся нарича бъл¬гарски Ж и т о в г р о б, а турски Е д и л б а б а. Тая могила е край на пучината, през която дойдохме в Търново, сир. ложето на река Янтра. Тука пучината начева да ся разширочава, та Трапезица, в средата, щеше да е като остров, ако да беше отделена и от срещний сипей, С а р ъ б а и р, с вода.
В празник почти всичките търновци и търновки излазят да ся прохождат по лозята. Аз обаче не можех да ида и там, и на Трапезица; а предпочетох последнoто, по-боле пожелах да помисля за преминалото, нежели да видя настоящее…”