“Страхът на живота е времето”, гласи известна египетска поговорка. А дали страхът си има страхове?
Може би Хронос се бои от канарите, изтръгнати от нищото и оформени от ръката на незнайния ваятел, като пирамидите, статуите, множеството паметници на културата, стъпили здраво върху вековете и устояващи на вятъра на промяната?
“И те са се променили, тъй както времето променя нас” – споделя Маргьорит Юрсенар в есето си “Времето – този велик ваятел”. И добавя: “От всички промени, причинени от времето, никоя не оказва такова въздействие върху статуите, както резките промени във вкусовете на техните почитатели.”
Всяко творение на човека е обречено да поеме неговата съдба на преходност. Или не?

Времето се страхува от всичко непреходно и неизменно. От всичко, което предава култура, опит и знания и не позволява на поколенията да откриват нещо открито, да овладяват овладяното, да познаят вече познатото. От всичко, което изгражда приемственост, последователност и надграждане. От Словото!
Страхува се от общуването ни с хора от различни епохи и от това, че черпим, осмисляме, доразвиваме.
“Времето се страхува от Словото”, нашепват безброй непрочетени книги!