От две години насам от връх Св. Илия се извисява панорамна площадка, хвърляща орлов взор към прегръдката на Родопа планина. Там, където небето и земята се сливат в едно, ще съзрете приказката за хилядолетна чародейка, пленяваща с хубост като магия, глас
звънък – каба гайда и душа като Вселена.

Триградското ждрело (хубава българска дума, от старобълг. жрѣло, което означава гърло) е забележителен природен феномен, разположен по поречието на река Триградска, на 2 км под село Триград. Едва ли има запален турист, който да не е обходил с благоговение уникалния маршрут или препрочитал многобройните статии в интернет, наситени и с качествен снимков материал, разбира се. Реших да отида до впечатляващото ждрело (признавам си, отивах за първи път там) и да попия красотата на причудливите извивки. С помощта на Вазов ще се опитам да ви разкажа за моето пътуване.
Програмата ми включваше Ягодинската пещера, Дяволското гърло, Буйновското ждрело, Триград. Тръгнах в ранния следобед от София, удивена от пътуването към Родопите. Спрях при язовир Въча. Освен че е известен с най-високата язовирна стена в България, той представлява удивителна мозайка от пейзажи. В тиха кристална вода планината е потопила полите си, а малки къщички плуват сред огледалната повърхност. И все гледки райски, и все хубост неземна.
Привечер пристигнах в хижа “Тешел” – комплекс от две масивни сгради, разполагащи с много удобни и уютни стаи, намираща се на 7 км от Ягодинската пещера. Дори и без резервация, там ме посрещнаха топло, с типичното гостоприемство на родопчани. Пристигнах късничко, но бяха подготвени и ме нагостиха с уникална мусака, която още не мога да забравя, чиято заливка така и не можах да разгадая. Този район се слави с ястия, характерни за чистата българската кухня, без примеси на екзотични подправки и без изчанчени завъртулки в приготвянето. Съхранили хубавата българска традиция, родопския пататник, който само там има този истински вкус на родно, качамакът със сирене, родопския клин, баницата с праз или зелника, къпаната баница, кашника или специалното бороне с кисело мляко, са сред ястията, които несъмнено трябва да бъдат опитани. Интересното е, че докато се наслаждаваш на хубавата кухня на открито, до масата ти, макар и на прилично разстояние, може да те погледа за момент сърничка, хукваща с все сила, щом усети, че посягаш за фотоапарата. Красотата на Родопите не може да се побере в снимка. Снимките, които ще направите там, ще бъдат уникални поради факта, че обектива ще са собствените ви очи. В лентата на вашите спомени несъмнено ще намери място това пленително кътче. Снимайте на воля!
Навсякъде се предлага и мурсалски чай, за който всички местни твърдят, че са брали от върха на планината, въпреки че е забранено. Почти навсякъде се предлага многообразие от подправки, народни лечителски рецепти, разнообразни билки. Местните хора с удоволствие се спират да ти разказват какво ли не, от рецепти за дълголетие до съжаление за огромното количество дървесна маса, която се изсича на ден. Разказват и за детските игри преди появата на сегашния приятел на децата – компютъра: Чилик, Бабка или Беш беш, Живо зелено и други, но особено се отличава една игра, наречена Гугал. Също толкова интересна, колкото асоциацията, която веднага правите, разликата е в чистия въздух, тичането, общуването с реални приятели, ожулените лакти и колене, както и оглушителния детски смях.

След нощувката в Тешел, сутрешните катми и горещия мурсалски чай се отправих на обиколка по маршрута, който си бях начертала. Дрогирана от чистия въздух, тръгнах с широка усмивка към пещерата. Улучих точно времето за влизане на група, в противен случай трябваше да почакам, защото посещенията са на всеки кръгъл час. Освен че е най-дългата родопска пещера (7500 м), Ягодинската пещера е пленителна с уникалната си красота и внушителна с многоетажната си система от подземни тунели. На входа те посреща нещо нетипично за пещера, което екскурзоводът обяснява по много интересен начин. Вашият гид в Ягодинската пещера няма да ви цитира скучни данни, провокиращи неистов копнеж по тишината. Неговата импровизаторска игра е приятна част от прехода през пещерата. Умелите сравнения, провокиращите въображението въпроси, оригинално представената информация, тънкият намек за някаква изненада, която те чака в края на пещерата, изгасянето на осветлението, за да усетите що е това пълен мрак, са само малка част от неговата програма.
На излизане от пещерата случайно разбрах за невероятна гледка от връх Свети Илия. Поинтересувах се малко и се оказа, че на върха е монтирана единствената в България панорамна площадка (1563 м), наречена Орлово око и разкриваща удивителна гледка. До върха може да се стигне пеш (за около 4 часа в двете посоки) или с водач по черен път, по който се движат само джипове. Срещу сумата от 50 лв четирима човека могат да наемат джип и екскурзовод и да се насладят на екстремното пътуване до върха. Трасето е доста стръмно, тежка категория off road, включваща опасни завои на ръба на пропастта, покачващи адреналина стръмнини и неравности по пътя, редуващи се участъци със спускане, изкачване, сипеи. Можете да се опитате да покорите планината и със собствен транспорт, но опитните водачи предупреждават, че пътят е много коварен.
Освен на екстремното преживяване ще имате възможност да се насладите и на чистата гледка от Родопите. Разкриват се великолепни пейзажи, които ще останат в съзнанието ви за цял живот, и всичко това още преди да се стигнали върха на планината. А там се диша с цялата свобода на света, кислорода е така наситен, че всяка клетка от тялото предава по-силно впечатленията към душата. Отгоре те сполитат едни такива мисли, че дадеш ли им воля, можеш да се почувстваш голям колкото заобикалящите върхове.
Можете да погледате от високо Буйновското ждрело, Борино, Ягодина, а в далечината се виждат и върхове от съседна Гърция и Турция. Както пише Вазов: “Санстефанският договор, заедно с другите добрини, даде ни и Родопите”, но само за ден. Берлинският договор, а след това и Топханенският акт изменят доста южната ни граница, която “сега пъпли повече по северните височини на Родопите; прави силни зигзаги по водоразделните гребени и из доловете и с един дълбок остър клин достига над Кричим дори до билото на северния родопски гребен и наднича над Пловдив…Днес, както става ясно на картата, в нашата граница спада само една третя част от Родопите, останалата принадлежи на Турция; но тая малка част, оставена нам като милостиня от дипломацията, е най-величествената и поетическата”.

Монтирана на ръба на скалите, площадката от върха е финансирана изцяло от входните такси за Ягодинската пещера. Изградена е по проекта на Туристическо дружество “Родопея” през май 2009 година. Металната гордост, стърчаща близо 4 метра, е създадена изцяло с мисълта за безопасност. В самата стоманено-бетонна конструкция, издържаща три тона товар, е налято масло, за да не ръждясва. Денивелацията от площадката по отвес до шосето в Буйновското ждрело е повече от 600 метра.
Единствената препоръка към туристите е да не изкачват върха в лошо време, защото падат много гръмотевици. Може би затова върхът носи и името на свети Илия, борещ се с Ваал (божество на гръмотевиците и дъждовете). По българските земи светията обаче се почита като повелител на небесните стихии, а към името му се добавя Гръмовник, Гръмоломник. Според народната вяра, когато Илия търкаля бъчви по небето, тогава гърми на земята. Свети пророк Илия е единствен сред хората, който се е възвисил жив на небето. Върхът в Родопите, носещ неговото име, създава именно усещане за вечност, за някакъв вечен покой, късче от рая, безсмъртие, живот… не просто за думи… за чувство.
Тук изгревите са нежно розови, а залезите се разливат по вълните от зеленина. Красотата на гледката е неописуема, както и описанието на Вазов: “Аз нямам думи, нито символи, за да дам понятие, макар и най-далечно, за играта на багрите на това разкошно поетично небе на Родопите, за безконечните бляскави и феерически ефекти от светлината в неговия лазур, облаци, утренни и вечерни; дето нежните полусенки и тонове на цветовете и най-ярките отбляски на пламъка и на среброто се съчетават хармонически в ежеминутно меняющи се картини. Това чудно божие небе, навсякъде прекрасно, тука е живописно до омайност благодарение на гористите планини – богати хранилища на пáри – от които си приготвя багрите за декорацията на свода тоя величайши Рафаело – Слънцето.”
Заставайки за миг на ръба на площадката сред величието на родопските върхове – хоризонт широк – очите ви ще се препълнят с багри, съзнанието ви ще препусне надалече и обхождайки това царство на пещери и пропасти, лъкатушни пътеки и стръмни ридове, то ще се слее с родопската песен, ще попътува с вятъра, ще послуша легендите за един край с древна история… пускайте го да пътува на воля, то винаги ще се връща и ще ви носи частичка вечност.
От височина 1563 м можете да погледнете от птичи поглед криволичещия път покрай планината, да слеете поглед с безкрайните хоризонти пред вас, да разперите ръце в опит за летене и да се почувствате за миг част от света на птиците.

автор: Ели Пейчовска